correspondre avec qn

въпреки че имам слабост към всичко, пъхнато по някакъв начин в чекмеджето "ретро", често се хващам провокирана и неподготвена в доста обикновени ситуации. писането на писма, например, се оказва една такава трудна задача. макар че до преди 4-5 години писах като луда писма до другарчета в Щатите, Словакия, Германия. и до братовчед ми Крумчо, който живееше в Хасково :)

така преди няколко дни, под удара на силно вдъхновение, седнах на пиша писмо на един герой, който със съвършена прогресия ми става все по-симпатичен. но това не е достатъчно!, оказва се.

писането на писма е отговорна задача. не само трябва да отделиш време, тоест нужна е дисциплина, но и истински повод. тривиалното няма място на хартията във времена, когато комуникацията ни е до такава степен технизирана. и когато знаеш, че докато драскаш по белия лист, получателят най-вероятно е онлайн в скайп, чете си в рийдъра, пуснал е фейсбук, туитва, и кой знае още какво. неща, които на за мен са се превърнали в абсолютна естественост. както и нормалността на това, че всеки е някак available, по всяко време.

много е интерсно търпението, което се налага да вложиш в целия тоя процес (нещо, на което дигиталните медии ни отучиха. това го казвам без каквато и да било нотка на оценяване). не само че писането само по себе си ми е вече малко чуждо (имам предвид следното: пиша на работа, по лекции, в тефтери и по хвърчащи листчета, но кога за последно изписах на ръка повече от 2-3 страници...) - почеркът ми се струва по-грозен, внимавам да не правя грешки и да не зачертавам много. и усещам, че структурата на мисълта ми е променена. свикнала съм да копирам и изрязвам, да подреждам наново абзаци, да форматирам.

ами търпението от момента, в който думите ти попаднат в пощенската кутия и момента, когато имаш сигнал, че пликът е пристигнал? всичко може да се случи: писмото да изчезне, да бъде намокрено, скъсано, изпратено на грешен адрес, забравено и тн и тн. и ти нямаш никакъв контрол. това е страхотно!

добавка

към предния пост за новите цици (и устни) и новия късмет:
истината е, че гледах оригиналната реклама преди около месец и супер много се забавлявах.
едно нещо ме смущава в българската адаптация (изобщо няма да коментирам кампанията на Нова за нови цици...): защо чернокожото момиче е сменено с този гледащ жадно левент? в оригинала имаме много интересна заигравка по линията gender/ethnicity/class, която всъщност осмисля цялата ебавка с цицолестата кака.

doing gender

обърнете внимание на информацията, която върви отдолу.
и викам да си правим цици за новата година ...

месото

когато преди 2-3 седмици чаках на гарата в Дюселдорф един хубав мъж, който притежава стил и класа за похвала, не успях да избягам от огромните реклами на списание Beef - за мъже с вкус. хм, реших да си затворя очите за корицата и заглавията ("Можеш ли да сготвиш една жена към леглото"-буквален превод) и да поразгледам.

този път нямаше голи мацки, коли и скъпи часовници (редовните атрибути на "истинския мъж"), а много МЕСО. десетки статии за пържоли и подробни картинки, как да одереш заек и после да го разфасоваш. останах изненадана. на пръв поглед, нова визия за мъжа - който готви, интересува се от гурме и тн, от друга страна обаче - мъжът е ловец и касапин.

без да правя каквато и да било оценка (и аз не се идентифицирам със списанията за "истинските" жени и 10-те начина да му вземеш акъла и да го метнеш в леглото), с най-искрено любопитство искам да попитам мъжете: такова списание би ли ви привлякло наистина, заговаря ли ви така по мъжки?:)

One Young World

това хубаво момиче се казва Мария Василева и една от най-активните, амбициозни, симпатични, образовани, пълни с идеи (и опит и желание да правят света едно по-добро място) млади хора, които познавам.

точно затова с голяма радост дадох гласа си за нея. и с още по-голяма радост разбирам днес, че Мария е делегат на One Young World. и това и струва 3000€. ако имате идеи, кой би подкрепил подобна кауза- свържете се с нея или с мен, аз ще ви свържа с нея :)

повече за образователната кауза Re:Thinking Education на Мими тук.

poetry of life

Стефан има нова стихосбирка, която очаквам с нетърпение.

корицата е на Яна. ужасно се радвам от този факт!

прегръдки и за двамката и да не спират да творят:)

за деца?

ако имах (като имам) деца, бих гледала тоя филм с тях.

message of the day //

speaking about Farocki

за всеки, който по някакъв начин се занимава с филмова теория, името на Harun Farocki не се нуждае от пояснение. вчера показахме на фестивала новия му филм Zum Vergleich, един гениално семпъл проект, разказващ, как се произвеждат тухли в Африка, Индия, Германия, Франция и Швейцария. без да оценя и да пропада в еволюционни размисли, филмът без нито една дума разкрива тази едновременност на работния процес, но не и неговата еднаквост.

това, което обаче безкрайно ме впечатли беше самият режисьор. когато името ти се спряга с едни от най-големите документаристи и филмови есеисти, можеш лесно да си позволиш интелектуални гаври, особено пред взискателна публика като тази в Дуисбург.

той обаче беше изключително достъпен в отговорите си и безкрайно симпатично самоироничен (на въпроса, защо е решил да снима на 16мм, каза, че преди 20 години последно бил печелил награда в Дуисбург с 16мм филм, та поне от там да го докарал).

препоръчвам филма. предполагам, че ще го излъчат по ZDF/ ARD, защото са ко-продуценти.

да живее гробището!

както не веднъж съм подхвърляла, погребалните ритуали и практиките на (съ-)страдание, цялата драматургия около смъртта ми е интересна. така, когато бях малка умирах от страх да чета некролозите във вестниците и винаги го правех. няколко години по-късно продължавам да го правя и никак не ме е страх. адски е забавно дори.

първо, от къде идва тоя мерак да сложиш платено изявление, че страдаш, особено когато покойникът е шефът ти примерно, а? кой отдел сега ще пусне обява първи и най-вече в коя медия? онази вечер се приспивах със Süddeutsche Zeitung, където под некролозите имаше надпис: "бъдете взискателни, изберете Süddeutsche Zeitung".

големи очи отворих и при вида на билборд до спирка, който гласеше Es lebe der Friedhof . ебати. оказа, че това е една адски хармонична кампания за дизайнери-градинари на гробища. идеята е, че гробът се организира индивидуално. ако си бил рибар, ти правят езерце. ако си бил готвач, сигурно слагат печка и тиганче. а как ще изглежда гробът, ако покойникът е бил гробар? кхъ-кхъ:)

идеята сама по себе си е страхотна. напомни ми за ония култови мини-храмове в Мексико, за които беше разказала веднъж Ели.

докато не идваме до поантата на кампанията: "визията ни за модерното гробище е едно креативно и инспириращо място в центъра на нашата култура и общество".

е, инспириращо, инспириращо... колко да е инспириращо?

filmwoche

вчера открихме фестивала с много шампанско, прекрасни разговори, кокетни хапчици и страшно много гости.

филмовата седмица започва!

храната

само погледнете плаката и си дайте сметка, до колко тоя филм е документален.
да, той има претенцията да бъде такъв, но начинът, по който разказва и по който е заснет е крайно спекулативен и субективен.

не казвам, че тезите му не са вярни. да, проблеми с храната има много.
но жестоката конспирация с лошата индустрия ми е малко в повече.

добре де, как иначе ще се произвежда храната за толкова ти милиони хора (пък ония милиони дето хич не получават храна, тях кво ги прайм?).. и защо убиването на пиле във фабрика за месо е по-лошо от убиването на пиле на село, където пилето расло радостно на слънце? и двата случая пилето е сечено и след това изядено.

или ядеш и (не) знаеш, че е гадно. или решаваш да не ядеш. и никаква индустрия не може да ти каже друго.

вярно, имала съм радостта да се родя в малък град, където бабите приготвят чудна храна всеки ден, а дядо има градинка, а татко лови риба. ясно ми е, че това е лукс, който в днешно време малко хора могат да си позволят.

но винаги има избор. така, както аз за последните 5 години съм яла един път в макдоналдс, един път половин бъргър и общо 3-4 дюнера. така, както си купувам тофу, водорасли, бобчета разни и решавам да се храня разумно. не е нито кой знае колко по-скъпо, нито невкусно, нито отнема безумно много време. вярвайте ми, ежедневието ми лесно би ме тласнало към бързата храна.

та с една дума, такива псевдо-документалки със зловеща музика и съзаклятнически коментиращи "експерти" могат да си ги пласират някъде отвъд океана на хора, които не са никак, ама никак образовани. да не говорим, че от самото начало филмът обяснява, че така е в Щатите. еми, туй то.

поредната техника да държиш хората под страх, без да търсиш отговори. аман.

във всяка минута от онази сутрин насам.

message of the day //

wir tragen sternen, wir tragen herzen.
so muss das sein. so wird das sein.

so muss das sein

propaganda

шаблони, спрейове и лак за фиксиране, както и официално разрешително от общината да нашарим улиците, защото другата седмица е филмова. Duisburger Filmwoche. това не попречи на някаква фрийк баба да се разкрещи срещу мен и Свен с блеснали очи, че едно време и нацистите започнали така - с лозунги по улиците. урбанизъм.

frenzy of the visible

Macht, Lust und die Traditionen des pornographischen Films. (1989)

"Was ich heute als eine falsche Auffassung von unserer sexuellen Identität erkenne - einer festgelegten Identität, deren zugrundeliegende Theorie eine klare Zweiteilung zwischen einem männlichen und einem weiblichen sexuellen Begehren postuliert - ließ mich damals nicht erkennen, was mich das Buch lehren musste: dass man sich leicht mit verschiedenen Subjektpositionen identifizieren und verschiedene Objekte begehren kann, und dass das Genre Portographie tatsächlich polymorph pervers sein kann."

echoo

отново е четвъртък и отново имам послание, пъхнато този път под вратата. след сапунените мехурчета едно голямо и семпло ЕХО. тоя човек ми става симпатичен.

отново

lettre

Lettre International е страхотно списание за гражданите на света, 132 страници във формат 27/37 см, изпълнени с есета, репортажи, интервюта, фотографии, публицистични статии. с две думи: интердисциплинарно и космополитно. небезизвестни автори с актуални материали. днес го разгледах набързо, почетох онлайн и мисля да се абонирам. излиза 4 пъти в годината и струва 17 евро.

но най-готината новина е, че в новия брой има страхотна статия на един от любимите ми български социолози - Ивайло Дичев, който пише за разпадането на комунизма в България. препоръчвам.